— Не се дръж по този начин — примоли се той.

Тя злобно повдигна нагоре едната си вежда.

— И как се държа?

— Като разгневено и отмъстително дете.

— Най-напред каза, че съм надменна и властолюбива, след това ме сравни с някакво досадно домашно животинче, после намекна, че съм глупачка, която не познава дори собствените си чувства, а сега твърдиш, че съм отмъстително дете. И искаш да повярвам, че ме обичаш!

— Не е възможно да се разговаря с теб, когато изпаднеш в подобно състояние. — Травис изруга през зъби и се обърна към къщата. — Майка ще започне да ни търси. Ще дойда след малко. След като овладееш малкото си избухване.

Той влезе през вратата, преизпълнен със справедливо възмущение.

— Не си прави труда — подвикна тя след него.

Входната врата бе обкичена с венец, който според Сейдж бе толкова екстравагантен и претрупан, че чак простееше. По същия начин изглеждаше и елхата във всекидневната. По нея нямаше бляскави, но съвсем обикновени играчки, бонбони и захарни пръчки, от върха й не се усмихваше Дядо Коледа, така, както бе в собственото й семейство.

Тя с ярост се взираше в накичената елха, която се виждаше през блестящите стъкла на прозореца. Лампичките, разположени равномерно по прекрасните й клони, започнаха да се замъгляват пред погледа й. Сълзите, които преди малко се бе опитала да възпре, сега напълниха очите й и блестящите играчки на елхата затрептяха като кристални.

Когато гневът й поутихна, тя започна да усеща въздействието от постъпката на Травис. Човекът, когото бе обичала, човекът, за когото вярваше, че я обича, се бе отказал от нея.

Всичко, което й бе казал, можеше да се изрази само с четири съвсем простички думи: Аз не те искам. Тя може би наистина беше прекалено умна, непостоянна и капризна, но истината бе, че той вече не я иска. Нейната енергичност и жажда за живот, както се бе изразил самият той, му се струваха твърде уморителни.