Тя обгърна с ръце една от шестте релефни колони, които подпираха балкона над верандата, и подпря буза на хладната и грапава повърхност. Какво щеше да каже на хората? Как щеше да държи главата си изправена, когато това се разчуеше? Какво ще си помислят членовете на собственото й семейство? Единственото нещо, което очакваха от нея, бе да се омъжи за човек, който я обича толкова, колкото и тя него. Е, добре, тя се бе провалила и тук.

Както и с всичко останало.

Как можа Травис да направи това? Тя го обича. Те отлично си подхождат. Нима той не го разбираше? Тя обичаше да хитрува, той предпочиташе да й отстъпва. Той работеше много и упорито, а тя чудесно знаеше как да го подтиква и насърчава. Той беше твърде флегматичен и отпуснат и се нуждаеше от някой по-буен и темпераментен от него, за да направи живота му по-интересен.

Сигурно е изпаднал във временно умопомрачение, реши тя. Но ще се осъзнае. Рано или късно. Предполагаше, че това ще се случи съвсем скоро. Знаеше, че ужасно ще му липсва. Без нея животът му ще стане като този на родителите му — скучен, сдържан и безинтересен.

А когато той се върне при нея с подвита опашка, преглътнал гордостта си, тя ще му отмъсти за начина, по който я бе наранил и никак няма да бърза да му прости. Беше съсипал празника й. Бе дошла тук да отпразнува научната си степен. Беше вече магистър — нещо, което никой от братята й не бе постигнал. Но Травис бе помрачил радостта й.

Никога нямаше да му го прости.

Тя се отдръпна от колоната, избърса сълзите от лицето си, твърдо решена да не се поддава на мъката си.

Когато беше малко момиченце и някой я обидеше, тя никога не даваше воля на чувствата си, а се държеше нахално и се правеше, че изобщо не й пука. Още тогава бе разбрала, че сълзите само засилват присмеха на околните. Едва ли щеше да преживее детството си, ако бе плакала при всяка обида от страна на по-големите си братя. Не че те щяха да я наранят по някакъв начин. Не, но тя би умряла от срам, че се е разплакала и е проявила слабостта си пред тях.