— Ти не ме обичаш вече. За това ли всъщност става дума?

— Не, всичко, което ти казах преди малко е истина. Аз наистина те обичам, Сейдж. Но, по дяволите, не разбираш ли колко усилия и енергия ми коства връзката с теб? — Той безпомощно се разсмя. — Ти си като игриво котенце. Изискваш постоянно внимание и привързаност.

— Не съм забелязала досега да си се оплаквал от обичта ми — студено отбеляза тя. — Всъщност, неведнъж си ме молил да отида и по-далеч. Искал си много повече.

В този момент поне Травис прояви достатъчно благоприличие и я погледна с тъга.

— Заслужих си го. Истината, Сейдж, е — гласът му беше отчайващо обезсърчителен, — че вече се уморих. Ти ме изцеди. Не мога да съм с теб и в същото време да отделя на обучението си необходимото време и внимание. Мисля, че трябва да се разделим за известно време и отново да преценим ситуацията преди да се хвърлим в необмислена женитба.

Докосна я за пръв път и леко постави ръце върху раменете й.

— Сигурен съм, че ще се съгласиш с мен, когато помислиш върху всичко, което казах. Струва ми се, че грешиш по отношение на чувствата си към мен. Може би наистина вярваш, че ме обичаш, но аз мисля, че просто се самонавиваш и заблуждаваш.

Тя тръсна рамене и се измъкна от ръцете му.

— Не ми обяснявай какво мисля и в какво вярвам, Травис!

Това трябва да е някакъв лош сън, кошмар, помисли си тя. Скоро ще се събуди, ще се обади на Травис и ще му разкаже за странния си сън, ще го помоли никога да не допуска той да се превърне в действителност.

Всичко обаче беше прекалено истинско, за да е сън. Празничните светлини блестяха около нея. Долавяше аромата на вечнозелените клонки, чуваше коледните песни, които се носеха по стереоуредбата в къщата. Усещаше сълзите, които напираха в очите й, устата й имаше неприятен метален вкус, чувстваше се унизена и предадена. До този момент винаги тя бе казвала на обожателите си, че всичко между тях е свършено. Ако трябваше да се сложи край на някоя връзка, тя бе тази, която го правеше.