— Напоследък мислих доста и…

— И?

— И не смятам, че… Не че ти си… Сейдж, ние просто не си…

— Не си какво!

Той се обърка. Няколко пъти отвори и затвори устата си и най-накрая го изстреля на един дъх.

— Подхождаме. Ние просто не сме един за друг.

След тези думи, той отпусна рамене. От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка. По всичко личеше, че бе свалил огромно бреме от плещите си.

Сейдж го изгледа, стъписана и безмълвна. Не можеше да повярва на ушите си. Вече повече от една година се срещаше само с Травис. Не бяха сгодени, но се подразбираше, че ще се оженят веднага, щом тя защити степента си от университета. Семестърът вече свърши и тя очакваше, че през празниците ще получи годежен пръстен и официално ще обявят предстоящата им женитба. А той се отказваше от нея. Това бе немислимо. Истински абсурд. Да се откаже от нея! От Сейдж Тайлър! Сигурно не го бе разбрала правилно.

— Не искаш да кажеш, че разваляш неофициалния ни годеж?

Той се изкашля за пореден път.

— Струва ми се, че трябва да го обмислим по-внимателно.

— Стига си го увъртал, Травис — сухо каза тя. — Ако ме напускаш, имай поне смелостта да ми го кажеш направо.

— Не те напускам. Не е точно така. Мама мисли…

— О, мама мисли… Мама мисли, че аз не съм достатъчно добра за малкото й момче.

— Не ми приписвай неща, които не съм казал, Сейдж.

— Изплюй камъчето тогава.

— Мама мисли, и аз съм съгласен с нея, че ти си… ами, малко буйна за човек като мен.

— Буйна?

— Невъздържана.

— Невъздържана?

— Показна и ефектна.

— Защото нося кожени панталони?

— Сейдж, бъди честна! — запротестира той.

— Честна ли? Та аз съм бясна, по дяволите!

— Нямаш никакво основание.

— Така ли?

— Ако помислиш малко, ще видиш, че никога не съм те молил официално да се омъжиш за мен — колебливо изрече той.

— Разбира се, че си го правил. — Сейдж вече крещеше. — Говорехме за това през цялото време. Моето семейство…