Макар че времето бе сравнително меко, Травис се сгуши в яката на тъмното си сако и пъхна ръце в джобовете на панталона си. Сейдж винаги се дразнеше от тази му стойка, струваше й се, че така той прилича на типично мамино, богаташко синче. А и вече знаеше, че тази поза обикновено означава, че трябва да й каже нещо неприятно, но се бои да започне разговора.

— Истината, Сейдж, е, че се чудя дали не прибързваме с нашия годеж.

Изявлението му я свари неподготвена, но тя веднага се съсредоточи и го погледна.

— Какво искаш да кажеш?

Травис леко се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Ами, след пролетния семестър ми предстои една цяла година стаж в болницата. А след това трябва да изкарам и специализирания курс по дерматология.

— Чудесно зная какво трябва да направиш, преди да си в състояние да откриеш собствена практика, Травис. Всичко ще бъде както трябва. Сега, след като завърших университета, ще мога да си намеря добра работа.

— Не се безпокоя за парите. Родителите ми ще ме издържат, докато не започна работа.

— За какво тогава се притесняваш? Усмихни се! Коледа е.

Той погледна към върволицата коли, които пълзяха край къщата.

— Мисля, че не разбираш какво се опитвам да ти кажа, Сейдж…

Широката й усмивка стана несигурна и колеблива.

— Очевидно не, но трябва да е нещо ужасно. Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще повърнеш. Престани да се измъчваш и да ме държиш в напрежение. Ако имаш нещо за казване, давай направо.

Той се почеса по главата, изкашля се и пристъпи от крак на крак.